Безименна философия

Неясно защо подемам това. Лична изповед ли е, лигавщина или какво, оставям на читателя да прецени. Дано в коментарите намеря решение.

„Каквото и да правиш ти не можеш да се впишеш всред другите си връстници”

- тази мисъл ме терзае с всеки изминал ден... Започвам да виждам очакванията на другите за себе си, един вид техните „предразсъдъци”. Не съвсем, защото по-голямата част едва ли го усещат или правят нарочно. Хората ме карат да се чувствам ненужен и тежък, по-скоро така, сякаш съм им в тежест, та макар и  да го правят неволно. Разбирам ги...
Но те мен дали ме разбират? Най-добрите ми приятели също са някак така „отцепени” от това. Сякаш всеки живее за себе си. И това не е точно. По-скоро е някаква отделеност, но не съвсем тотална. Например, хората си ходят по кафета, дискотеки и т.н., а аз съм просто събеседник. Някак сякаш училището изгражда целия ми живот. Единствена социализираща дейност. Като в затвор, ама по-зле, там поне си знаеш присъдата. В училище говоря, помагам и давам съвети и все пак, го има момента на „Аз излизам, ОК?” Да, то си е ОК, ама ми се иска и аз да можех да се присъединя. Да, ясно, ще има кой да додаде „И на мен ми се иска да можеше.”, но това е някаква съпричастност, която е наистина мила, но не променя ситуацията. Чувствам как необходимото действие им пречи (не ги обвинявам) и това ме угнетява повече от тях. Като, хмм..., как да го опиша?

Нека вземем например, домашния ви любимец. Той иска вашето внимание, но вие му го давате когато можете. Този пример обаче не съм сигурен доколко изяснява нещата... Въпросът не е в самото внимание, по скоро в приобщаването. Искам като другите да се виждаме, да се събираме, да ходим по разни местенца, да купонясваме... Искам да живея живота така, че да ми е добре. Искам щастие. А с всеки ден ми остава само насладата от чуждото щастие. Семейството ми се опитва да ме ощастливи, за което съм искрено благодарен, но то не е същото. Все едно да се мъчиш да съживиш мъртва риба- ако не си Бог, няма да ти се получи. Все едно да купуваш картини за слепец. Мило, но и саркастично.


Самите опити носят отегчение, колкото и добронамерени да са идейните им обосновки. Какво мога да играя? Шах, даже не съм добър... Хубава игра, ама някак сухарска. Искам да играя карате или нещо което да съчетава интереса ми със социализиращата функция на спорта. Да, но най-спортното ми преживяване е плуването. Да, и шахът, и плуването са спортове, но това което търся го няма в тях. А то ми трябва спешно за да внесе свежест и ведрина в животеца ми, да ме отърси от полето на физическото „неможене” и да ме пренесе на терена на физичесото „можене”. Да, колко е приятна умората след тренировка... Сигурно и победата над противник е приятна. Сигурно да, такава трябва да е. Тя носи и друго, но няма да го зачепквам сега... Не ми е до това.

Нуждая се от социализация

– радикална, дълбока, експресивна социализация, а не от равенство с връстниците ми (та дори и надминаване) в сверата на познанието. Разбрах, умен съм. Но това не ми стига да живея живота си. Не съм вкусил от него, за да му се наситя. „Съсухрям” се физически, докато потапям само мозъка си в познание. Искам да позная живота, веселите му страни, след като така добре осъзнах мрачните му проявления. И двете трябва да ги има, и както с всичко, простата гениална истина е в баланаса, равновесието.
Как да уравновеся везна по условие с ябълки и дюли, като имам само дюли? Съдбата дава ябълки на другите, аз имам една ябълка някъде, но тя не уравновесява везната. От дюлите устата ми пресъхва и зажаднявам за  чуждите ябълки. Не завиждам за тях. Просто искам свои.

Не обвинявам никого, нито искам някой да се чувства виновен- просто търся идеи за решение.